Безспорен факт е, че колата е едно от най-важните неща за един мъж, особено за нас българите. Не знам защо е така. Може би искаме да сме като американците или по-вероятно – имаме много комплекси за избиване. И сигурно има някои младежи, които биха отрекли това твърдение, но сега няма да говорим за тротинеткаджийте и природозащитниците.

Всичко започва с първата кола. Тя най-често представлява старата семейна кола, която вече е изживяла живота си. Семейството я връчва най-отговорно на младежа и му предлага един от първите житейски уроци – как да се грижи за нещо, а също и как се сменя стартер на Голф Двойка, без да имаш никаква представа какво правиш, през нощта, на улицата, бързайки, защото някъде има купон, на който трябва да отидеш.

В моя случай, баща ми взе втора семейна кола, която да мога да ползвам и аз. Това може да звучи сякаш баща ми е един от онези, важните хора с парите, но всъщност колата, която взе, струваше много малко пари, а това беше така, защото и липсваше половината задница. След “лек” ремонт от местния гуру на ударените коли, колата заприлича на истинска кола.

С нея, макар че трябваше да я деля с другите членове на семейството, все пак, имах няколко кратки романтични моменти. Някъде за около месец-два, когато бях във втория срок на дванайсти клас, имах невероятната възможност да ходя всеки ден с кола на училище. Бях втора смяна. Времето беше топло. Тръгвах малко по-рано, минавах през една от старите автомивки с четки, която се намираше под моста на Захарна фабрика, измивах колата за три лева, минавах да взема тогавашното ми гадже и отивах на училище. Истински гъзар! Но това приключи бързо. Както и ходенето ми с кола на училище.

Но колата, поверена ти от родителите, макар и първа, носи горчивината, че ти е била дадена без особено право на избор. Затова особен белег в съзнанието оставя първата кола, която мъжът си купува сам. Това да си извовюваш свободата да можеш да отидеш, където си поискаш и да си заплатил за това с първите ти изкарани пари е особено усещане. Въпреки, че често пъти колата е същата “барака”, като старата семейна кола, важното е, че си направил избор.

След като бях изкарал цялото си студентство пътувайки с градския транспорт до другия край на града и обратно, вече нямах търпение да започна каквато и да е работа, за да мога да си купя своя собствена кола.

Няма да забравя момента, возейки се в претъпкания автобус, в средата на лятото, в някакво задръстване, заради поредния ремонт на пътя. Стоях от едната страна плътно опрян в някакви потни хора, аз самият плувнал в пот, от другата страна стъклото на вратите на автобуса. Дори и не можех да си извадя телефона от джоба, за да чета нещо. А в този момент бях почнал да чета “Кристин” на Стивън Кинг, само заради това, че става въпрос за първата кола на някакъв младеж, разбира се, съзнавайки, че накрая има жестока смърт. Но това беше нещото, което исках повече от всичко. Имам предвид колата, не жестоката смърт, въпреки че и това беше възможна мисъл в онзи момент.

Затова и подходих изключително прибързано към всичко. Малко след шестия месец откакто работех, си уредих, сравнително, изгоден кредит за три хиляди и петстотин лева от банката и купих първата кола, която ходих да видя. Спортна, двуврата, в странен златисто-оранжев цвят, стар Опел Астра Купе. Даже Ричард Хамънд от Топ Гиър имаше ревю на абсолютно същата кола.

Разбира се, колата имаше един основен проблем – беше притежавана от млад полицай, съответно нивото на “побългаряване” – международен термин за това, да преправиш нещо, за да спестиш пари, беше на такава висота, че ми отне години, за да отстраня всички последващи проблеми. Всички панели бяха в различен нюанс на отличителния златисто-оранжев цвят, предната броня и фарове бяха от полицейска Астра и всички стъкла, включително челното, бяха затъмнени с фолио. Газовата бутилка, чиято табелка показваше дата по-стара от датата на производство на колата, беше поставена по средата на багажника. Вследствие на това, не само, че заемаше много място, но и нямаше начин да извадиш резервната гума, без да изкъртиш цялата бутилка.

Това с боята на колата е изключително дразнещо нещо. Но има нещо много по-страшно от това. А именно, след като си дал пари, почти колкото стойността на самата кола за пребоядисване, още на първата седмица да намериш драскотина от удар с врата, върху чисто новата ти боя. Най-вероятно не съм спал два дни от терзания. Кой би сторил подобно нещо? Едвам го преживях. Голям ужас. Това е колкото и тъжно, толкова и жалко.

Тук, обаче, идва реда и на задължителното тунинговане. Не си ли си тунинговал колата, особено, ако е стар Опел, значи си никой в обществото.

Важно е да отбележа, че не съм фен на лепенките с Калашник на задното стъкло и други подобни безвкусни изяви на малоценност. Макар и недипломиран, все пак, бях автомобилен инженер. Сложих спортни пружини, по-големи джанти с нови гуми и изпускателна система, която да “отпуши” двигателя. Всичко както си трябва. И макар, че изглеждаше добре и се караше много приятно, особено по австрийските пътища, където имах възможност да отида на почивка, колата беше изключително натоварваща за каране по нашите пътища. Да мина по “Сливница” вечерно време изискваше уменията на шампион по ски-слалом. А и стреса за новата боя и лъскавите джанти ми дойде в повече.

На повечето места по света колата е израз на личността на човека и начин да покажеш своята индивидуалност и инженерни способности. За това в Америка или Австралия, например, се цени много, когато някой сложи в някаква малка японска кола огромен детройтски двигател. А при нас, в България, се казва:

• Той германеца го е измислил! Защо ще съсипваш хубавата кола!?

Толкова много пъти съм чувал този израз, когато съм споделял, че искам да изрежа калниците и броните на колата и да сложа огромни гуми.

В крайна сметка взех флекса и осъществих странните си идеи. И се получи прекрасно. Особено много ми се радват малките деца, бабите, които ги разхождат и “братята от махалата”, но по-важното е, че направих това, което исках, въпреки всичките коментари.

Дали е правилно? Дали колата може да се кара със скорост повече от деветдесет километра в час? Дали българите са готови да възприемат изразяването на индивидуалност върху съкровените си коли? Все въпроси, които тепърва ще разискваме.

Написано на 7.05.2023 г.