Няколко дни подред, докато отивам към работа по северната тангента, забелязвам една голяма жълто-оранжева птица да стои на един стълб над пътя и да гледа колите. И е винаги на един и същи стълб. Някъде посредата на свързващата дъга между околовръстното и тангентата. Стои по посока на движението и сякаш гледа колите.

Дали си мечтае някой ден да кара кола?

Или е нещо още по-тъжно?

Аз ще приема, че си мечтае да кара кола. Вероятно така, както аз гледам към небето и облаците и си мечтая да летя. Но това е само при хубаво време и ясно небе. Когато е облачно, дъждовно и студено, въобще и не искам да си помислям да съм някъде там нависоко. Но пък птицата е там, независимо от времето. Може би, защото желанието да караш кола е приложимо при всякакво време. И за почти всяко място. Но зависи и от колата.

Докато размишлявах за птицата и нейното желание, осъзнах, че и аз всъщност си мечтая да карам кола. Дори когато минавам с кола, покрай птицата на стълба, пак си мечтая да карам кола. Но това не е нещо подобно на достигането на върха и оглеждането за следващия. Тук става въпрос за обстоятелствата.

Сутрин, студено, мрачно, натоварен трафик, служебен бус, отивайки на работа. Не е точно лежерено каране на кабриолет по панорамен път в южна Франция. Но много ми се иска да е.

Или поне старата ми астра купе по пътя между Батак и Доспад, например. Или дори раздрънкания ми шевролет по тесния планински проход между Годеч и Драгоман. Да, толкова е просто. Да минеш по време на обилен летен дъжд по черния път на Трънското ждрело, с пещерите му, пропастите и буйната растителност. Почти като в Джурасик парк.

За съжаление не съм карал много коли и особено такива, които са приятни за писта или планински път. Карал съм предимно стари, обикновени коли. Или новия семеен ситроен, който обаче е малка градска кола и е направен да не те натоварва, съответно не усещаш връзката с пътя, както се изразяват журналистите.

За това и аз си мечтая да карам. Бърз кабриолет по хубави панорамни пътища или някое порше на писта или пък някоя скъпа джити кола, като астън мартин или бентли, на дълга обикола из Европа. Имам и една по-изпълнима мечта за каране – с интересна стара кола, пълна с приятели, до Нордкап (най-северната точка на Европа, в Норвегия) и обратно.

Много филми романтизират самотното шофиране – сам с мислите си и емоциите си, но истината е, че в днешно време имаме нужда от добра компания. Реална добра компания, на живо. С нас в колата. Всеки се е забързал нанякъде сам в колата си или пък въобще не излиза от вкъщи и всички контакти са само виртуални. Това е епидемията на модерното време.

Затова имаме нужда от повече приятелски пътувания с кола, в интересна или случайно избрана посока и наслаждаване на обстоятелствата.